Марияна Пейчева Нацова
Бит, култура, обичаи
Хората в с.Кара Дърлар (Черногор) и с.Дели Исуфлар (Красногор) са си живеели тихо, кротко и мирно, без да създават проблеми на властите. Те се занимавали предимно със земеделие и скотовъдство.
Това са години, в които родът и семейството се подкрепяли и били задружни. В селото всички български и турски родове, са живеели със синове, снахи, внуци под един покрив и са обработвали общо земята си. Много семейства имали ниви във различни местности. Така, ако слана, градушка или разбойници похабят реколтата на едната нива, то поне нещо да остане за изхранване на челядта от другите.
Ето и наименованията на местностите тогава: "Иреклик", "Дюзек", "Юритлука", "Акъ-Бузалеча", "Арманлък", "Параалтъ", "Козлаш", "Кара Салък", "Дуз-Екинлик", "Къзлачлар", "Лабада", "Каваклък", "Арманлък", "Арпалък", "Елбасана", "Яйкъна", "Зоната".
Вечер, многолюдното семейство с по 4-5, а понякога с по 8-12 деца, се нареждали на софрата под ръководството на старейшината. След храна мъжете сядали и разговаряли за работата. Всеки докладвал какво е свършено през деня, какво още предстои, какво той предлага и накрая се уточняват кой какво ще работи през следващия.
Населението било бедно, особено през 1946-47год., годините на незапомнената суша. Сушата, продължила 9 месеца, почти напълно унищожила реколтата от есенниците. Това, което останало било толкова дребно, че не ставало да се жъне със сърп и хората пълзели, и скубели останалите класове. Често пъти, за да се изхранят, отделни семейства се налагало да мелят за брашно боб, просо...Царевичното брашно и царевичният хляб били нещо обикновено на много трапези почти през цялата година. Хлябът от просо се наричал просеник, а от царевично брашно-малаеник. Те не можело да се нарекат хлябове, а по-скоро пити. От царевичното брашно обикновено се приготвяло мамалига.
Повечето къщи, изоставени от изселените румънци и турци са малки, ниски, паянтови, със стени от преплетени прътове, измазани с кал или кирпичени, покрити с обикновени турски керемиди. Кирпичените блокчета използвани за строежа се правили от неизпечена глинеста пръст примесена със слама и изсушени на слънце. Едноетажни, но топли къщи, защото са с много дебели зидове. Сгрупирани с дворове от 1-3 декара, обикновено имали по две стаи, наречени приогън и соба. Ако къщата имала четири стаи, то две по две се отделяли от тесен коридор, наречен пруст. Само няколко къщи, собственост на чокои са били високи, вдигнати, със сундурма (чардак) и дам под цялата къща, където гледали едрите домашни животни.
Къща в с.Кара Дърлар (Черногор) от 30-те години на миналият век
Стаите постлани с рогозки, изтъкани от папур или царевична шума, стените белосани, а често подът бил гол, замазан с жълта пръст. Около стените стояли наредени възглавници или миндери и няколко трикраки столчета, в единия ъгъл дървен долап за паници, по стените полици и куки за подреждане на съдове и закачане на менци, а на прозорчето газена лампа. Семействата се хранели на кръгли ниски софри, около които мъжете сядали на трикраки столчета, а жените на земята - на едно коляно, за да бъдат готови да скочат, ако трябва нещо за софрата. Сипят яденето в една обща пръстена паница и мълчаливо, десетки детски пръстчета се протягат да топнат залъка в манджичката. Възрастните се хранели с дървени лъжици.
Макар годините да са били в недоимък, хората са си помагали и живеели задружно. След 2 август започват да се кладат есенните седенки. Те се правят по улиците и мегданите или пред самите дворове на момите. На тази седянка се събират по 5-6 или повече моми - другарки от махалата. Запалват огън, а по-късно - фенери и газени лампи, окачени по клоните на дърветата. На едната страна сядали възрастните жени и булки, между които са и майките или други близки на момите. Всяка жена си носила нещо за работа, но най-удобно била хурка, защото на нея може да се преде и на по-слаба светлина. Момите в повечето случаи плетели или шиели в много редки случаи предели - те се трудели предимно над своите дарове и лични дрехи.
Щом се съберели, момите запявали хубави народни песни. Момците идвали на седянката, сядали до избраниците си. Вземе кълбото, разплита, подава й конец по малко и си шепнат тихичко, сладко-сладко. Момците, които нямали любовници или не можели да си изберат още, ядели или стояли прави и участвали в общите песни, шеги и закачки. Пеели се много и хубави народни песни. Най-гласовитата от тях била Радка Енчевата и постоянно я подканяли да запява, а другите й пригласяли. За разсънване на седенкарите се поднася пуканки, сушени ябълки, круши, орехи или грозде.
Късно през нощта седянката се разваляла и момците отивали да изпратят избраниците си до дома им. Майките не изпущали от око дъщерите си, не ги оставяли насаме много-много с момчетата. Зимните седенки се кладели по същия начин, само че на закрито, в дома на някоя мома, като се редували в различните вечери на различни места, или пък у роднините на някоя от момите. Освен седенките, есенно време се провеждали и белянки. На тази вечер помагали на едно от семействата да белят царевица. Тази вечер - на едни,друга - на други...
Провеждали се предейки, чепканки за предене и чепкане на вълна, на памук. На последните всички работели на стопанката, която ги е поканила. Преди да започне работата, тя нахранвала поканените жени и моми и по време на работата гледала да ги почерпи и въобще - да останат доволни от посрещането. На тези сбирки момците имали възможност да си изберат моми според своя вкус и желание. Обръщало се внимание и на външния вид на момата, но най-вече на нейната сръчност и материалното положение на семейството.
"Моите родители са от село Осен. Там израснах. Кротко дете бях, много се учех. Селото ни малко и училището ни румънско беше до четвърто отделение. На празника на училището все ме награждаваха, коронка на главата ми слагаха. След 1940 г. три месеца учих в българското училище и тати ме спря. Учителката иде у дома, хвали ме и агитира тати да ме пусне да продължа да уча в Тутракан, учителка да стана. Ама града далече, автобуси тогава нямаше, пеш вървяхме. Много исках, ама тати отсече :"А-а-а, аз акъл не ща! Какво? Да я пращам, хаймана да става ли?"
Така израснах, докато не срещнах Ангел. Той идваше в село на гости при сестра си- тя беше омъжена там. Така и се запознахме. Хубавец беше и аз го харесвах, даже много го харесвах. Сестра му идва първо у нас и каза на тати, че ще дойде да ме искат. А той ме не дава... Ама аз го обичах много, исках го и туй то. Седнала съм на стана, тъка с наведена глава чеиза си и им думам:"Вие няма да ме дадете, ама аз ще умра по него..."
А тати ма бие и вика :"Да те храня аз тебе цяла зима, а ти да идеш чарак на хората да ставаш!"
Не ме даваше, щото бях мъничка, слабичка..., че много работа имаше у тях, много животни гледаха, над 150 овци. Ама и аз инат, не та не. Мама й беше свидно, че ей така една наша близка от любов се поболя и умря горката... Страх я беше да не стане тъй и с мене...
Най-сетне тати склони, опънаха масите... Дойдоха годежари - Ангел със сестра си, леля си и други техни близки. А ние и двамата млади, млади... по на 18 години и двамата.
То така и стана както тати думаше. В Дели Исуфлар (Красногор) най-много овце те имаха, и крава, и два бивола... По три пъти на ден ги дояхме. Тогаз се роди първият ми син Трифон, а моя Ангел и войник го взеха. Повече от тридесет месеца не съм го видяла. А аз с бебето, със свекър и свекърва ми, и етърва ми Гина, която беше 7-8 годишна тогаз, в една стая, на две легла спяхме... Труден живот...
Като се върна от войнаклъка Ангел стана бригадир на овцете в ДЗД-то. Селото Дели Исуфлар (Красногор) през 1949 г. го закриха и ние се преместихме тука в Кара Дърлар (Черногор). Окумуш беше моя Ангел, много отговорен и оправен... затуй го харесваха. После и за кмет го издигнаха, два мандата беше.
После, като закупчик, двайсет години изкара. Парите у нас държахме в чекмедже и го заключвахме. Доверие ми имаше голямо и аз държах ключа. Тъй и децата бях научила, пари на масата да намерят, първо да питат... щото не се знаеше какви са - наши ли, служебни ли...
Само дето беше пощурял имане, злато да търси. Колко години все ходи по чукарите да копае. Копа, копа, па се върне. Нищо не намери, ... то златото сигурно него чака."
- Зейнеп Чауш - р.1929 г. пред фамилното дюкянче От двете страни са били работилницата и кафенето, които отдава са съборени.
Ограниченията и забраните, особено при мюсюлманските жени, били много.
Разказва баба Зейнеп Чауш:
„Аз съм родом от Асват кьой, днешна Главиница. Майка и татко бяха бедни хора, пет деца имаха-четири момичета и един син. Идва веднъж майка тук в Черногор, у Юсеин Чауш по работа. Той имал дърводелна работилничка, кафене и дюкян – всичко продавал в него. Та видяла случайно синът му като минавал, заприказвала се с майка му и тя от дума на дума й казала, че Алито вече станал на 19 години и искали да го оженят още преди да тръгне войник. Майка й казва, че две от дъщерите й са задомени вече, най-малката е още дете, но има една на 17 години, била таман за женене.
А майка ме праща: „Върви мама, един син е само, няма калабалък у тях. Пък и са богати, всичко си имат, добре ще живееш…”
След месец Алито отиде войник, а аз със свекъра на нивата копаех, жънела съм, вършеела. От къщи не излизах, нийде нищо не съм видяла. Не знаех какво е магазин, къде какво има в селото, хората не познавах.
У нас през 1948 г. от съвета настаниха едно интернирано семейство от Бургас. Бяха богати, умни, културни хора. Мъжът беше счетоводител в ДЗС-то, а жена му една хубава, приятна и все ме канеше на гости…ама свекър ми не ме пущаше и там. За две години – два пъти дали съм ходила. Така изкъсо и строго ни държеше. Ако за някой празник ми купеше забрадка- добре, аз не смеех, нито пък Алито да му иска пари. Той държеше всичко- пари, документи…той каквото купеше, това беше.
И децата сама съм си отгледала, а и дворът ми винаги е бил пълен с животни. Връщах се вечер капнала от умора, а животните ме посрещаха на портата гладни и жадни. Докато се оправя с тях, да сготвя, децата да нахраня и на ги настаня, ставаше полунощ, а сутринта пак така - от ранни зори.
Е, те така живяхме тогава… от къщи на нивата, от нивата в къщи. Труден живот беше... Добре, че с Алито поне се разбирахме, много работен и кротък човек беше, добър човек излезе...Отдавна почина, сега съм сама в тази голяма къща. Внука ми живее в съседната и ме наглежда, ама и той си има семейство..."
- Акиф Атуф Хашим, род. 1935 г.
Сюнет 1944 г.
След достигане на определена възраст момченцата при мюсюлманите се обрязват. По този начин детето става мюсюлманин. Този ден е празник за всички както за детето, така и за неговите родители и близки. Самото обрязване, което се извършва от специалист сюнетчия, а самият ден на обрязването се нарича Сюнет.
В миналото обрязването било празник за всички хора в селото. Сюнетът продължавал 3 дни, като чорбаджията приготвял няколко вида ястия за гостите и наемал музиканти, които да веселят хората по време на празника. В продължение на 3 дни хората от селото и околността се веселят, организирали се борби, конни надбягвания и други, с награди за победителя. Последния ден настъпва моментът на обрязването на детето, с което приключва и Сюнетът.
С пристигането на преселниците в селото частната търговия се разширява. Георги Кръстев Кръстев отваря смесен магазин. Георги Колев Георгиев пък отваря питиепродавница „Колониялъ” в къщата си и наема Георги Славов Желязов за помощник. Тук се провеждат всички значими за селото събития - венчавки, кръщенета.
- Питиепродавница "Колониялъ" с.Черногор
Но по време на национализацията след 1947 г., властта преминава към ограничаване и заличаване на частната собственост. Откриват се държавни смесен магазин, кръчма и мандра, като ги помещават в джамията на селото. Георги Колев продължава да работи като кръчмар, но след направена ревизия го надчитат, уволняват го и неговото място заема Георги Славов Желязов.
Бай Юсеин Чауш затваря дюкяна и кафенето, и остава само с дърводелната си работилничка. После нея я поема синът му бай Али и дълги години след това прави услуги на хората в селото.- Това е останало от старата питиепродавница "Колониялъ"
- Прокопаване геран в с.Черногор през 50-те години
По-късно, когато Южна Добруджа попада под румънска окупация в училищата започва преподаване на румънски език. Разрешава се и преподаване на турски език на турчетата, но след приключване на учебните занятия по румънските програми.
След заселване на селото с преселниците от Саръгьол, през 1941 г., на мястото на румънското училище е открито българско. Същото е настанено в сграда, която е строена през 1936 год. от румънската власт и е използвана за нуждите на румънското жандармерийско поделение. Но едва през 1949 год. то официално е регистрирано като Народно първоначално училище „Св.св.Кирил и Методий”. Първи учители в него са били Добрана Николай Георгиева, учителствала преди това в с.Белица, Иван Дишков Николов от с.Махалата, Плевенско, Боби Якимов Бобев, Лако Цанов Гайдаров по музика, Тодор Атанасов Тодоров. А детската учителка Здравка събирала малчуганите в забавачница, за да могат родителите спокойно да работят на къра.
- Първи учебен ден в старото "турско" училище - 1950 г.
На снимката: Смесена паралелка на 3 и 4 отделение
учениците: Радка Илиева, Пенка Божилова, Евдокия Маринова, Стойчо Маринов, Гина Трифонова, Пею Костадинов, Митко Зайков, Пена Кунева, Никола Лисков, Коста Филипов, Богдана и др.
и учителите: Класен ръководител - Боби Якимов Бобев, родом от с.Веселец, Кубратско; Добрана Николай Георгиева, учителствала преди това в с.Белица; и Лако Цанов Гайдаров от с.Джурово, Тетевенско
- Училището в с.Вис кьой (Царев дол)
Получили само румънско образование, идвайки в България, повечето от възрастните не могли да четат и да пишат, освен на румънски език. Затова за тяхното ограмотяване през 1949 год. се открива и вечерно училище.
- Учителят Акиф Атуф със своите възпитаници
През 40-те години село Кара Дърлар е наместничество към Вискьойска община (Царев дол), Тутраканска околия. След изтеглянето на румънците, архивата и документите на кметството те предават на Спас Радев Алексиев, който няколко години след това остава като наместник на селото. След него за кметове се назначават Горчо, Тодор Лефтеров, Ангел Стоянов, Борис Христов...
В помощ на общинската управа са избирани съветници, обикновено най-будните селяни и учители, които да разясняват и увличат останалите в ставащите икономически промени, които настъпват с идването на народната власт.
Празнуване на 9 септември с роднини от Румъния. Снимката е правена 1955 год. пред кръчмата на Иван Пашата, която се е намирала под големият орех до водната кула.
На снимката: Иван Жеков с първата си съпруга Мария, Стефан Чернев, братята Георги Кръстев с жена си Екатерина и Куню Кръстев с първата си съпруга Мария, Михал Димитров, Иван Дочев, Мария Лазарова със синът си от Антимово, братята Петър Костов с жена си Добра и Тодор Костов с жена си Стояна и техният баща Коста Петров
През този период в селото има много ръководители, агрономи, специалисти и интернирана интелигенция. Това създава условия за контакт с града и се долавя едно "гражданеене". Много обичаи се променят или изоставят. Все повече младежи се ориентират към училищата в града и носят със себе си всичко, което са научили.
Ранното навлизане на градския живот в селото известно време съжителства със стария бит. Но настъпват необратимите промени...
- членска карта от Съюза на многодетните семейства от 1947 г. на носителката на златен знак Екатерина Георгиева Кръстева за 8 живородени деца
- златен знак "За майчина слава"
- медал за многодетна майка