Марияна Пейчева Нацова
Кара Дърлар и Дели Исуфлар
(Черногор и Красногор)
Без минало – няма бъдеще !
Проучването на историческото минало на родния край е трудна задача. Легендите и спомените, грижливо пазени и предавани от едно поколение на друго, сочат, за наличие на селище на това място, но безспорни източници, които да документират миналото на село Черногор почти не съществуват или са твърде оскъдни.
Плодородната местност, богатите гори и близките изворни води давали на хората сигурност, че тук ще имат поминък. Своя отпечатък върху черногорската земя, от над 400 години история по предания на хората, са оставили - турци, българи, черкези, власи и македонци.
През VІІ и ХVІІ селата са включени в пределите на Тутраканската каза и Силистренския еялет.
При последната административна реформа, проведена от Мидхат паша през 1864 г., е създаден големият Туна вилает, с център Русе.
Село Кархадърлар (Черногор) и село Дели Исуфлар (Красногор), заедно с още 40 села попадат в Тутраканската каза на Русенския санджак.
Двете села Карахадърлар (Черногор) и Дели Исуфлар (Красногор) са били съседни, на 1-2 километра разстояние, свързани исторически помежду си.
Село Кара Дърлар (Черногор) се споменава в документи още през 1530 г. , а с.Дели Исуфлар (Красногор) от 1643г.
за да разгледаш в уголемен размер натисниТУК
- (Информацията е от книгата на Стефан Андреев, Ст. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през ХV- началото на ХХ век.С.,2013, с.162)
- (Информацията се намира в : Списък на населените места в Царство България от Освобождението/1879/ до 1910/Сравнителен историкоетногеографски преглед/.С., 1921, с.138.)
- Марин Маринов Вълков пред родната си къща в Дели Исуфлар - 1942 г.
- Рода на фамилия Вълкови - Момент от изпращане в казарма на Марко Маринов Вълков - 6.VII.1944 г.
- Марин Вълков (в средата) пред къщата си в с.Дели Исуфлар(Красногор) със съпругата си и кмета на с.Вискьой (Царев дол) Димитър Петканов - 1942 г
По открити сведения, в с.Дели Исуфлар през учебната 1899-1900 г., вече съществува турско смесено училище с един учител (мъж) с 60 ученика, от които 30 момчета и 30 момичета, като разходите на училището / 130 / се поемат от общината.
Училищното настоятелство в с.Дели Исуфлар (с.Красногор) със заявление от 11 май 1905 г. отправя молба към русенският окръжен училищен съвет да се отвори българско училище в тяхното село от 1 септември 1905 г., а те от своя страна с протокол №7 ходатайстват пред Министерството на народното просвещение да се отвори от 01 септември 1905 г. обществено народно училище в с.Дели Исуфлар. Молбата е удоволетворена и през учебната 1905-1906 г. училище в с.Дели Исуфлар е разкрито.
(брой жители и етническа принадлежност)
- (Информацията е от книгата на Стефан Андреев, Ст.Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-началото на XX век.С., 2013, с.241)
- Карта на населените места от 1530 г.
с.Кара Дърлар е изписано като Kara-Hizirlar
Първи данни за населението на селото са от 1530 г. Тогава в селото е имало 39 мюсюлмански домакинства и 25 несемейни мюсюлмани.
Много земеделци продължават да изпадат в затруднено положение, задлъжняват към частни лица и лихвари, и в много случаи недвижимото им имущество се обявява на публична продан.(натисни ТУК)
След Балканската война през 1913 г., с малки изключения от 1916-1918 г. по време на Първата световна война, Южна Добруджа попада под румънска окупация, съпроводена с нечувана жестокост и ограбване на населението.
Румънските правителствени среди решават да отвлекат на север най-интелигентните и най-заможните жители на Добруджа и да разорят техните стопанства. За целта румънското министерство на вътрешните работи създава специална „Инструкция за отвличане на чужденците и подозрителните личности“. По списък трябва да бъдат депортирани българи, турци, германци и австроунгарци. Това са български свещеници, турски мюфтии, ходжи, имами, бивши и настоящи български учители, кметове, лекари, банкери, интелектуалци, търговци. На 15 август 1916-та започват арестите и отвличанията на предварително набелязаните хора. Хиляди мъже, жени, деца и старци са изкарани насила от домовете им. Румънците газят с конете върху беззащитните, а всеки, който понечи да вземе покъщнина, или нещо се възпротиви, го разстрелват на място…
Над 25 000 добруджанци са отвлечени и интернирани в лагерите в Молдова. По пътя са подложени на небивали репресии, гаври и убийства- от страна на конвоиращите ги войници и от страна на местното население. Имуществото им е плячкосано и много от тях не се завръщат.
И започва техния кошмар...
От сутрин до вечер сеели дръвчета тополи, работели на чокоите без пари. Уморени едва се добирали до сламениците в лагера. Въшливи и вечно гладни, шепа недоварена мамалига е тяхната единствена храна... Приготвяли я в чувени, на огън подклаждан само със слама. Събували навоя от краката си и изсипвали недоварена мамалига в него за да могат да ядат... Водата на реката Прут била тяхното спасение. Небръснати с години, брадите им стигат почти до кръста, а зимата по тях полепвала скреж и лед. Петнистия тиф и холерата всекидневно завличала хора в гроба.
Две години Марин Вълков изтърпява терора на румънците цинцари, но успява да се прибере в Дели Исуфлар(Красногор) жив от този ад. Но не всеки е имал неговия късмет да оцелее. Малтретирани варварски и вследствие на бой, глад, лишения и болести, половината отвлечени починали.
От село Кара Дърлар (с.Черногор) са отвлечени и намерили смъртта си в лагерите - Махмуд Ходжа и Векерия Вешалов. (натисни ТУК)
- Марин Вълков Цачев - р.1884 - 1977 г. от Дели Исуфлар (с.Красногор), отвлечен в Молдова
- Писмо от Ангел Илиев до Марин Вълков Цанков заточен в Молдова - 12.06.1917 г.
М а р т и р о л о г ъ
на българите-добруджански граждани, които румъните са отвлекли като заложници и държали затворени в салхани, затвори и открити планински лагери при специален мъчителски режим
с.Кара Дърлар(с.Черногор)
1. Алиш Х. Исмаилов 55г.2. Махмуд Ходжов - 50г.
3. Мурад Оферадов 19г.
4. Векерия Вешалов
с.Дели Исуфлар (с.Красногор)
1. Атанас Д.Мутафов 45 г.2. Христо Грозданов 45 г.
3. Марин Вълков 28 г.
4. Юсейн А.Османов 28 г.
5. Мола Р. Н. С. Ефенди 27 г.
6. Мехмод Х. Реджебов 32 г.
7. Мола И. Реджебов 40 г.
с.Чауш Махле ( с.Софийци)
1. Али И. Бържалиев 50 г.2. Емин Ходжов 30 г.
с.Вискьой ( с.Царев дол)
1. Рачо Юрданов 50 г.2. Станю П. Боюклиев 73 г.
3. Никола С. Боюклиев 35 г.
4. Петър Станков 25 г.
5. Колю Петров 37 г.
6. Даню Колев 57 г.
(Извадка от в. "Добруджа", бр.10, стр.4, списък №10, 1917г. )
Свободата не трае дълго. Само след две години местното население отново ще опита тежестта на робството.
От началото на ІХ.1919 г. се извършва същинската окупация на Южна Добруджа от румънската армия. Започва дирене за арестуване на видни хора в цялата околия, както е случаят с Атанас Д.Мутафов от с.Дели Исуфлар(с.Красногор) и Никола С.Букачлиев от с.Вис кьой(с.Царев дол). Марин Вълков от с.Дели Юсуфлар(с.Красногор), заместник кмет на румънска територия, избягал с още 11 души и 9 коня на българска територия и информира пограничен подучастък в Исперих, че е издадено нареждане за мобилизиране на наборите 1900-16 г.включително. Реквизират се без заплащане каруци и коне за превозване на войници за Букурещ, където мобилизираните трябва да носят гаранционна служба 15 дни. Неявилите се са заплашени с военен съд.
Започва усилена политика за обезбългаряване на Южна Добруджа. След 13 януари 1919 г. румънските власти закриват българските училища и разпиляват училищната покъщнина посред учебната година, за да се прекратят децата занятията си, имотите им се изземват. Провежда се системна политика на културно-просветна асимилация. Забранява се на населението да чете и пише на български език. Открива се начално училище в което се преподава на румънски език по румънски програми.
В района са извършени нечувани издевателства над беззащитни жители, като не са пощадени нито 70-80 годишни старци, нито 12-15 годишни момичета и момчета и "всичко бе подхвърлено на терзания и мъки, унижения и оскърбления от влашките полицаи и военни". В с.Вис кьой(с.Царев дол) настаняват една рота войници, начело с капитан Циганеску, който имал неограничена власт.
От 1925 г. започва принудителното колонизиране на областта с куцовласи и цинцари, насила докарани жители на Трансилвания, Банат и Влашко, които под покровителството на румънските власти се отдали на грабеж и безчинства над българите. Честа практика става ограбването от колонистите на реколтата на местните жители. Нивите на куцовласите работят българите и турците, а приходите прибират те.
През 1928 г. в с.Кара Дърлар (с.Черногор) пристигат и се настаняват десетина семейства македонци.
Животът става несигурен. Всеки куцовлах може да те срещне и да те пребие до смърт, без да има право да се оплачеш. Щом закъснееш вечерно време, обвиняват те, че си се срещал с комити от Стара България. Връх на добруджанската трагедия са масовите убийства на невинни будни българи в селата Вискьой(с.Царев дол), Кузгун(с.Антимово), Български косуй(с.Пожарево), Варненци, Дунавец.
Добруджа е в пълния смисъл на думата "страна на плача, на мъките и изтезанията". Издевателствата принуждават много хора да напускат селата. Зверски измъчван и убит от румънците през 1927 г. е Стоян Пенчев от Дели Исуфлар (с.Красногор), оставяйки вдовица младата си 25 годишна съпруга Гена с невръстния си син Пенчо. За да има закрила Гена се омъжва повторно за Петко Станчев Петков. Постоянно преследвани и тормозени през 1929 г., Гена и Петко напускат селото с мисълта единствено спасението на семейството. Забягват в село Киченица, Разградско, което е било в границите на Стара България, изоставяйки 250 дка ниви и имоти, и никога повече не се връщат там.
Разраства се разбойничеството, които обират и нападат главно селското население без разлика на вяра и народност.
Гатю Рачев от с.Вискьой(с.Царев дол), Марин Вълков Цанков, Дянко Тодоров (родом от с.Дурач), Трифон .... - и тримата от с.Дели Исуфлар (с.Красногор), се включват активно в организацията, като помагат в прехвърлянето на преследвани от румънците българи в Стара България. Облечени като сватбари, натоварени в каруци, те наближават постовите на границата. Тогава изневиделица тогава се спущат към граничарите и им отнемат пушките. Едва когато каруците с хората се отдалечат достатъчно те им ги оставят, защото и те са българи, а и да не им създават проблеми с властта.
За своята дейност във ВДРО на Гатю Рачев по късно е се отпусната народна пенсия и орден.
над Южна Добруджа 1913-1916г.и 1918-1940г.
във тебе всичко угасна,
кавали вече не свирят,
младите песни не пеят,
сватби се тихо прекарват,
Черна ми чума налете в българската Добруджа,
та ни селата почерни,
хубави села български.
Не било черна ми чума.
Най-биле куцовласите,
румънци, черни цинцари.
В Добруджа влязоха.
По села навред тръгнаха.
Да грабят, колят, убиват.
Де кого срещнат да видят.
И българите набеждат.
Млади и стари събират.
Бият ги, мъчат ги.
Питат. Че кой комити поддържал..."
Турция приема всички изселници, които се задължават да изоставят всичко непокътнато тук, като им построява къщи с по 2 стаи и антре, предоставя им 10 дка земя за обработване и чифт волове. От румънска страна се подсигурява дървеният материал от Карпатите за строежа на нови къщи.
Много семейства от Кара Дърлар поемат пътя на изселничеството. В дълги кервани с каруци, придружавани от стадата овце и добитък, турците се отправят към пристанището на град Констанца, откъдето с големи товарни кораби ги отвеждат в Турция. Най-голямата изселническа вълна е през 1938 година. По архивни данни емигрират 2/3 от местните турци от Тутраканска околия.
- Изселническата вълна на турското население през 1936 г. пристанище Констанца
/дядото и бабата на Акиф Атуф/
майка си Шафие и
сестрите си Наджие и Зюмбюл -1944г.
От село Кара Дърлар за няколко години се изселват над 150 семейства. Половината от тях са изпратени в Анадола, а други са разпръснати в няколко села в Източна Тракия.
Заселени в Анадола, трудно понасят сухия климат, носталгията и дълбоката емоционална привързаност към родното място. Липсват им зелените поля и вековните гори, липсва им плодородната земя и тучните пасища, липсва им двора с цветята, градината, околностите-не може да се замени с нищо, не може да се заличи от съзнанието на преселниците.
Построено е след 1934 г. от преселници на масово изселените над 80 турски семейства от село Кара Дърлар(Черногор). Постепенно се разраства, хората строят нови домове, изграждат чешми... Но след 70-години младите хора постепенно започват да търсят препитание в област Алака, която е на 24 километра от селото.
Карникара с времето постепенно опустява и сега живеят само около 4% от населението.
Повечето селяни се преместват в големите градове - 75% от тях се заселват в Синикан/Анкара, 12% отиват в Инстанбул, 6 % в Измир, както и последните 3% в Одрин и Тракия.
Освободените ниви от масово изселените турци на Кара Дърлар ги изземват и обработват румънските „чокои”. На някои от тях се помнят и имената им - Костаческу, който натрупал имот от бедните турци към 4-5 хиляди декара земя, Трасибул Георгиу с нива от 520 дка, Василеску, Капитан Питка- притежател на 1016 дка. В емлячните регистри от 1940 г. като собственици на нива от 1240 дка и 95 дка къшли, са вписани Жана и Анжело Фрунзънеску, с главно занимание доктор инженер, родом от Букурещ, ул "Генералъ Лаховару" №17. Освен тези земи, Жана притежава и други имоти в Асфаткьой (с.Главиница).
(по населени места, преди масовото изселничество)
с.Вискьой /Царев дол/ ...........................548 души
с.Кара Дърлар /Черногор/....................622 души
с.Дели Исуфлар /Красногор/...................713 души
с.Чауш махле /Софийци/........................295 души
- Село Софийци се закрива 1956 година
във Вискьойска община, Тутраканска околия
от 1888 г. до 1941 г. (натисни ТУК)
към 1 май 1940 г.- Вискьойска община
(част от тези данни се отнасят и за 1937 год.)
- румънци......................................... 567 - 57%
- румънски и арумънски колонисти....453
"Рег.","Бес." - 17
- българи....................................... 282 - 28%
- турци...........................................138 - 14 %
- емигрирали турци.......................782
"Мак."-македонци от територията на Румъния преди І Световна война
"Рег"-регацени или румънски колонисти от територията на старото кралство
"Бес"-бесарабчени от Бесарабия
Границите с Турция се затварят и изселването се прекратява. Така през 1940 година в селото остават само пет турски фамилии: Юсеин Чаушеви ; Юсеин Чолакови ; Атуф Хашимови ; Кязим Исмаилови и Асан Шумналията.
- Карта на териториално управление на Северна и Южна Добруджа 1878 - 1991 г.
Преговорите са трудни и тежки, а осъществяването на договореностите – мъчително, защото става едно взаимно преселване на румънци от Южна и на българи от Северна Добруджа.
В тримесечен срок трябва да бъде извършена задължителна размяна на румънските поданици от български народностен произход от Тулчански и Кюстендженски окръзи с румънски поданици от Доростолски и Калиакренски окръзи.
Това са българи, които през 18 век са побягнали на север, търсейки спасение от турските поробители. Едно будно българско население от Тракия, Ямболско, Сливенско, Котленско, Шуменско и други райони на поробена България, се настаняват в Бесарабия. След няколко неплодородни и гладни години, напускат масово Бесарабските степи и се завръщат в поробена България. На път за родните си места, решават да се установят в гостоприемна Добруджа. Тук в слабонаселените села, те намират достатъчно земя за посев и паша за добитъка си. Така няколко поколения българи създават китни села (виж ТУК), а в началото на 19 век построяват нови, съвременни за времето си къщи.
от Крайовската спогодба - Тутраканска околия
....
3.Карадърлар (Черногор)................... 4 970 дка
4.Асфаткьой (Главиница) ................. 4 020 дка
...
7.Саръгьол (Търновци) ..................... 3 357 дка
...
12.Тутракан....................................... 1 449 дка
...
14.Дели Исуфлар (Красногор)............ 1 285 дка
...
19.Чауш махле (Софийци)................. 640 дка
Румънските власти нареждат всяко домакинство да си измаже жилището, да си оправи дворовете. Това се прави за хората, които ще дойдат на техните места от Южна България.
В същото време румънските колонисти обират не само реколтата на своите ниви, но и на нивите на местните жители. Освен цялото си движимо имущество, с изтеглянето си те отнасят изкъртени врати, прозорци от къщите в които са живеели, инвентар от общинските и селски държавни учреждения. Посягат дори и на църковните храмове. Така например: "... В село Вис кьой (Царев дол) от църквата липсва кръстът, който е отнесен от румънският свещеник. Общината е имала 2 големи каси, 2 нови шкафа и 1 стенен часовник, които са били отнесени...(протокол №8-приложение №2) из доклада до министъра на външните работи от 12 октомври 1940 г."
Румънските чокои в с.Кара Дърлар(с.Черногор) и македонските семейства напускат селото и отиват в Румъния.
По разказ на Рада Илиева Маринова (род.1931 г., Саръгьол), жител на с.Черногор :
„Нашето село Саръгьол де дял, жудеца Тулча, сега в днешна Румъния, беше почти чисто българско село тогава, голямо…над 400 къщи.
Като в сън си спомням нашата къща. Живеехме почти в края на селото, дето бяха лозята на селото. Един плет ни делеше с Дочевите и с Ирина играехме до късно. През селото минаваше река и като минеш моста беше къщата на Брадичковите, а по-нататък бяха Гавриловите... На другия край на селото, в посока Коджелак, живееха големият род на Кръстевите. А до полянката дето правеха хорото си спомням къщата на баба Васила... Спомням си я, нали като деца се събирахме там и гледахме момите как играеха "Шиштема" и "Буенец". Такива танци имаше тогава, защото хора не се играеха по време на Великденски пости.
- Елена Антонова Жекова,
(съпруга на Илия Бобев Жеков,
майката на Рада, Боби и Стоян Илиеви)
Когато казаха, че ще тръгваме, някои се радваха, че ще се върнат в Майка България, а други ги беше страх от неизвестното... А те са родени тук и тук са учили. Тук прадеди, деди и бащи са създали семейства, тук са родили и раснали деца, тук са градили домове. Тук остават гробовете на деди, баби, бащи и майки, на братя и сестри, на деца...
/бащата на Рада, Боби и Стоян Илиеви/
Първо започнаха да събират овцете и кравите в стада, наеха опитни пастири и ги изпратиха първи да поемат дългият път за България. Овцете блееха жално, кравите проточено мучаха, кучетата виеха и лаеха…
След това селото притихна, замлъкна някак... сякаш опустя...
Беше жално, много плач изплакаха хората. Особено в семействата със смесени бракове. Не знаеха заради децата си накъде да тръгнат и при кой от родителите да останат. Не знаеха от къде да започнат да се приготвят, та да се свърши по-скоро.
Всеки опакова багажа си и в надписани сандъци ги закараха на жп гарата в град Коджеалак. На няколко семейства предоставиха за товарене по един вагон, а то кое по-напред…
Говорехме само за предстоящия път, определяхме деня и часа на тръгването, не пропущахме и най-малките дреболии. А наедно с това ние си припомняхме за предишните си случки в Саръгьол и твърде често говорехме за България.
Най-после уречения ден дохожда и ние се приготвихме да тръгваме.
Вече изпразнили къщите, през нощта изметохме къщята, оставихме метлата и фараша зад вратата, а лампите и кандилата да светят, и рано на разсъмване на 22 ноември се качихме в каруци и в колона потеглихме за гарата. Охранените коне бодро поеха пътя, а от голямата тежест колата не друска.
Тръгнахме още по тъмно, тъй като дългият път трябваше да минем през нощта. Пред нас се точи бялата ивица на пътя, слизаме и си приказваме за България. После пак се качваме.
Много пъти се обръщахме назад, гледахме празното село и заплаквахме.
В тъмното, в далечната се виждаха прозорците да светят, а кучетата грозно виеха на пусталък. Месечината греше, стърнищата и кукурузите тънаха в здрач. Напускахме родното си място завинаги...
Доста път изминахме, докато стигнем гарата на Коджиалак. Със свити сърца се качихме на влака майките с деца, болните и старците, и потеглихме някъде около 22.00 часа. Мъжете се върнаха да натоварят каруците с останалия багаж и те пеш щяха да дойдат.
В България вече, на една гара ни дадоха някаква закуска и пак продължихме. Благополучно пристигнахме в Добрич и преспахме в някакво училище. Там бяхме разпределени за Тутраканско, в съседната община Вискьой - сега с. Царев дол и на сутринта с автобуси ни докараха до тук, а багажа ни го пренесоха с камиони. Много от нашите роднини и други семейства от Саръгьол останаха в Добричко, отидоха да се заселят в гр.Балчик, село Царичино, село Соколово, Гурково и в околните там села.
Екатерина Томова с братята си Димитър и Йордан, майка й Мария, и бебето Войка (дъщеря на Екатерина) с.Саръгьл,Тулченско - 1926 г.
Беше 24 ноември 1940 г. когато пристигнахме в Кара Дърлар, като сега си спомням…
Стовариха багажа ни на една поляна, където беше здравната служба преди, цяла седмица стоя, а на нас започнаха да ни предлагат къщи за настаняване. Мама трудно можеше да реши, нали тате още го нямаше, а зимата наближаваше, децата малки…
Това помня, нищо че бях малка тогава, само на 9 години.”
* * * *
Принудителното изселване на големи групи хора от двете страни на границата, напускането на родните села, домове и земи, заселването им в Южна Добруджа, е дълбоко сътресение за северодобруджанските българи. Те са принудени за съвсем кратко време да ги напуснат и се сбогуват завинаги с тях.
с.Чауш махла(с.Софийци) - 8 семейства - 44 членове
с.Кара Дърлар (с.Черногор) - 23 семейства - 127 членове
с.Дели Исуфлар (с.Красногор) - 10 семейства - 49 членове
с.Саригьол (с.Търновци) - 27 семейства - 133 членове
с.Антимово - 30 семейства - 170 членове
А ето фамилиите на преселниците, настанени в с.Кара Дърлар (с.Черногор): Петър Енчеви Василеви; Костадин и Димитър Пейчеви; Кръстьо, Михал, Георги и Куньо Кръстеви; Стефан Стойкови; Слави и Георги Славов Желязови и Жеко и Симеон Желязови-Жекови; Йордан и Иван Йорданови; Кольо и Георги Колеви; Димо Илиеви; Стойко Георгиеви; Стоян Андрееви; Илия, Боби и Иван Бобеви; Георги Енчеви; Михал Маринови; Симеон Статеви; Тодор Дочеви; Иван Герджикови; Тодор … и др. (виж ТУК)
- Станка Стоянова Димитрова
облечени в празнични дрехи, сватбари
на Георги Колев Георгиев, открита скоро
след пристигането на преселниците в с.Кара Дърлар
Настаняват ги в изоставените от изселените румънци и турци кирпичени къщи, често без прозорци и врати, покрити с обикновени турски керемиди, едноетажни, сгрупирани и с разградени дворове. Поради наближаващата зима набързо приспособяват къщите за живеене, прозорците закриват с дъски, царевична шума, одеала.
Трудности срещат и при изхранването на животните с които пристигат, защото почти всички ниви на изселниците-колонисти, засети със слънчоглед и царевица, не са били обработвани добре, обрасли с трева и бурени. При изселването си те са прибрали по-големите пити от слънчогледа и по едрата и узряла царевица. А това, което не са могли да вземат са изсекли и изпотъпкали с добитъка си. Така от тези ниви е добито средно слънчоглед едва по 15 кг от декар и царевица по 25 кг на декар.
Тъй като 1/3 от Саръгьолци още в началото са устроени след преселването им в град Балчик (сега кв. “Васил Левски”) и околните села, в следващите няколко години родовете се търсят и събират кой както намери за добре – или в Тутраканско, или в Балчишко.
Българските преселници, отначало приели с въодушевление присъединяването на Южна Добруджа, срещат много трудности и се нуждаят от време отново да се приспособят, но бързо се съвземат и започват да строят новите си домове в село Кара Дърлар. Държавата ги оземлява със земята (така наречените заменки), отнета от румънските власти в първото десетилетие на окупацията от другите българи в полза на румънските заселници.
Освен с настаняването на преселниците, възникват и други проблеми. На първо място е този за изхранването. В телеграма до дирекция “Хранизнос”, копие до Областния директор в Русе от 17.12.1941 г. Околийският управител в Силистра настоява бързо да се отпусне необходимото за изхранване брашно на “непроизводителното население”. В така нареченото “непроизводително население” не може да не са се включвали и преселниците. Те не са в състояние за кратък срок да създадат производство за самозадоволяване. Оземляването не може да даде веднага резултати. Необходимо е снабдяването със свой инвентар, с всичко нужно за обработка на земята. Следователно, самостоятелно изхранване на новодошлите семейства, не може да стане за един сезон.
Из спомените на Марин Маринов Вълков, род.1932 г. от гр.Разград
„… Живеех в Дели Исуфлар, село съвсем близо до Черногор. После името му смениха на Красногор и не след дълго го заличиха напълно.
Баща ми, Марин Маринов Цачев, уважаван човек беше, непримирим и с чувство за справедливост, но и много препатил… Отвличан е от румънците през 1916 и заточен в Молдова до 1919. Става активен член на Вътрешната Добруджанска Революционна Организация през 20- те години, като поддържа връзка с българските власти оттатък, в Стара България. Предавал им е информация за настроенията и действията на румънската жандармерия, и е прекарвал през границата, заплашени от преследване и убийство от румънците, българи.
Но и много работеше… ниви, овце, пчелини имаше много … Напредничав за времето си, баща ми обичаше техниката. От Побит камък викаше бай Стефан с трактора си „Булдок” и жетварката-сноповързачка да помага в стопнството.
Помня пристигането на българите от Северна Добруджа през 40-та година… Всичките Саръгьолци бяха… до един много работливи. И големи специалисти в коситбата и вършитбата – чалъм имаха. Но станеше ли събота и неделя, за тях беше празник . Спазваха си и не работеха… и на другите празници – също.
От малък обичах конете. Сигурно затова имам живи спомени от кушиите на Тодоров ден и онази кобила на Иван Пенев, хубава беше… А каруците едни такива писани, пееха... Имаше каруци специално за сватби и за пазар. От далеч като ги чувахме да минават и ги познавахме. Всяка звънеше и се отличаваше от другите. Как ги правеха тези майстори от Сокол, но като техните нямаше… И като впрегнат ония ми ти великолепни коне….
Тогава бях 10 годишен и всичко ме впечатляваше. Ходех на училище в Черногор и всеки ден поемах по прекият път за селото. Васил Вълков Василев ми беше учител през 44/45 година. После той стана началник на Военно Окръжие гр.Ловеч.
Дори и сега, след 65 години веднага познах пътя, който минаваше през кулака, над новия язовир. По нататък имаше една местност „Параалтъ”, където почвата постоянно пропадаше. Казваха, че там имало заровени пари и иманяри постоянно копаеха.
Един ден през 1944 година, с бати като пасяхме кравите на пасището и изведнъж се чу един тътен, едно бучене, което постепенно се засилваше. Видяхме в небето прелитащи бели, американски самолети. Много се изплашихме… Изоставихме стадото и хукнахме… Изведнъж откъм Софийци се издигна черен пушек и веднага след това последван от силен гръм. Така седем пъти….
Самолетите тогава седем бомби пуснаха, големи трапове направиха… По пътя минавал керван от 8 волски коли. Карали дървен материал от гората зад Осен и Подлес „Ирихисар” на шлеповете в Тутракан. Пилотите на американските самолети сигурно ги помислили за военен керван… Страшно беше…
След туй пък минаха руснаците в разгънат строй. Жените се изпокриха… Кмета на селото, бай Сандьо(Александър Стоянов), накара тати да сложи един червен байряк на покрива на къщата.
Руснаците като влязоха в селото, почнаха да стрелят с пушките си по кубето на джамията. А тя покрита с ламарина, дрънчеше и паткаше при всеки изстрел. Напили се със спирт, мама вечерта им направи баница, а те измъкнали от сайванта и буре със 130 литра дренчева ракия. Иначе не направиха друго нещо лошо… Сутринта като изтрезняха платиха за бурето… Но коне за армията, дори и без съгласието на стопаните, взимаха.
Имахме радиоапарат „Бралт”, от Русе го беше купил тати. След войната минаваха по къщите и как правеха, незнам, но ги запечатваха така, че само радио „София”да се слуша.
- Бюлетина от изборите за VI велико народно събрание, проведени на 27 октомври 1946 г. в Тутраканска община. Кандидат от листата на БЗНС е Марин Вълков от с.Дели Исуфлар (Красногор)
Други засегнати от бурните исторически промени са и българите от Егейска Македония.
Освободена едва по време на Балканската война през 1912г., Пиринска Македония приютява хиляди българи, прогонени от Егейска Македония. През 1941-42г. немалък брой българи се завръщат, когато част от областта отново е включена в Българската държавна територия в 1941 г.
Но през 1944 г. политическата и военна криза се задълбочава. България преминава на страната на съюзниците, а Гърция е на прага на гражданска война. Българските македонци под гърмежите на разбунтувалите се гърци, изоставили в паника нивичките си с още неприбраната царевица и набързо успяват да прехвърлят границата.
Остават за кратко около Добринище, но земя за препитание нямало - само камънак и баири.
През 1946 г. се приема Законът за трудовата поземлена собственост, който се посреща с одобрение от различни социални групи и особено в селата. Той дава възможност за миграционни движения на хора, които нямали достатъчно обработваеми ниви от "поройни и горски местности". Към такова преместване се прибягва, след като се установи, че в определено селище няма никакви възможности за развитие на селското стопанство и населението е обречено на глад и недоимък.
Чули за оземляването в равната, широка и плодородна Добруджа, която раждала жито "като дренки", натоварили всичко пак в каруците и тръгнали към в освободените след Крайовският договор земи.
През 1945 г. в селото пристигат над 20 семейства от Благоевградско – Иван Атанасов Упанови и Атанас Лисковите от с.Гостун; Иван Гранзовите, Димитър Линджевите, Тодор Лефтеровите, Андрей Андрееви, Димитър Щрангови и Иван Каракушеви от с.Кремен; Тодор Борисови; Ангел Патларски; Спас Зайкови от с.Обидим, Стоян Тъпанкови от с.Гърмен; Кольо Марковите и др.
баща на Иван Атанасов Упанов р.1914/90г., дядо на Писана, Марияна, Вяра, Яна, Атанас, Борис, Георги, Росица и Кръстьо
Преселват се и липованците Андрей и Мария Маринови- Андрушевите.
- Потомци на старообрядници, членове на религиозно движение от ХVІІ в., създадено от патриарх Никон, което проповядвало идеите за съхраняване на старите християнски обреди за благочестие. През 1753г., напуснали Русия водени от атаман Игнат Некрасов, се заселели в махалата Татарица на с.Айдемир. Днес наричат старообрядниците повече с името липованци.
Село Кара Дърлар е преименувано на Черногор, а село Дели Исуфлар на село Красногор, с МЗ №2191/ обн.27.VІ.1942 г.
Но най-много се заселват в с.Търновци - фамилиите на Инджовците- семействата на Хасан, Реджеб, Али, Мехмед, Юсуф; Ибрямовците - семействата на Ибрям, Алиибрям, Исмаил, Бекир; Кьорпелиите-Мехмед, Сали, Неджиб, Мустафа; Исмаил Бургуджията; Исмаил Юсуф; семейството на бай Сандьо ; Христо Гордана ; Изетовците - Изет Шакир; Асан Велиев; Сали Ораза(Петела), Петър Александров Стоянов. Одворяват ги на едно място, което се обособява като махала, на освободена къшла на румънски чокоин.
Като най-масово преселени мюсюлмани от с.Красногор в близкото село Търновци, тогавашното джамийско настоятелство на с.Красногор организира събарянето на джамията и пренасянето на минарето и всички годни строителни материали в с.Търновци.
Бурните исторически събития в началото на ХХ век предизвикали големите миграционни движения и само за едно десетилетие първо обезлюдили, а после и събрали в това малко добруджанско село Кара Дърлар (Черногор) преселници от различни краища на България. Така населението за няколко години не само се увеличава, но и става пъстро със своят бит и култура, традиции, език и обичаи.
От големия род Кръстеви - КИЦА с нейни дъщери и снахи-
отляво надясно- ДОНА съпруга на Иван Кръстев, МИНКА, ВОЙКА, КИЦА, МАРИЯ-съпруга на Куню Кръстев, МАРИЯ-съпруга на Михаил Кръстев
снимка 3 - Стилиян Драгомиров Бадев /род.1910-1999 г./ и съпругата му Маринка със синът им Драгомир Стилиянов Бадев - 1940 г. Стилиян, румънец по произход, идвайки в България, започва работа при собственика на мелницата в с.Чауш Махле/Софийци/, влюбва се и се жени за дъщеря му Маринка. След подписването на Крайовсият договор прави своя избор да остане със семейството си в България.
Петър Петров Тодоров- Брадичката
с родителите си и близки родственици
снимка 1 - Иванка Тодорова Дочева (майка на Стоян Тодоров Дочев- Тецата (род.1927 г.)
снимка 2 - Костадин Пейчев Костадинов(род.1905-1966 г.) със сина си Васил Пейчев Костадинов(род.1939-1989 г.)
снимка 3 - Симеон Жеков Желязов (1908-1984) и Пена Йорданова Желязова (1909-1982)