Марияна Пейчева Нацова

Легендата на с. Кара Дърлар

_{(по предания на жители от селото})

Около двете села Карахадърлар (с.Черногор) и Дели Исуфлар (с.Красногор)- на юг до с.Асват кьой (с.Главиница), на запад местността Яйкъна, с.Чауш махала (с.Софийци), с.Вискьой (с.Царев дол), с.Ендже кьой (с.Преславци), на север до с.Арабаджилар (с.Коларово) се разпростирала гъста, вековна гора, която е било причина хората в последствие неусетно да променят наименованието на село Карахадърлар на Кара Дърлар (в превод от турски – черна гора ). Стволовете на дърветата били толкова дебели, че 2-3 души не можели да ги обгърнат.

Легендата, предавана от уста на уста, от поколение на поколение, разказва за тайнственото момиче обитавало старата, вековна, но и красива, омайваща, и по някакъв начин зловеща близката до селото гора „Къз кория” (в превод от турски „Момина гора”- от портала, игрището, детската градина, стигаща до гората наречена „Лабада”, където е отровния склад). Местните хора я наричали още "Коджа къзън коросу"(в превод - "Гората на голямото момиче").
Тя била крехко, недъгаво и безпомощно сираче, но затова пък с неподозирана жажда за живот. Грешница, която не искали ни на земята, ни на небето. Та то само садило гората. Хората не смеят открито да казват, че сирачето било нападнато и насилено, а то от отчаяние само отнело живота си.

След смъртта си девственицата се превърнала в мистична, тайнствена самодива- неземно красива, вечно млада мома, с дълги руси коси и чародеен поглед. Облечена била с дълга бяла риза и бяло наметало, прозрачно като сутринна мъгла воал, в която се криела нейната сила. Вечер като изгреела месечината, самодивата танцувала, лудувала и играела своите неистови хора и пеела около дърветата и по зелените морави, потънали в зелена и влажна, буйна трева. Но ако видиш Самодивата не трябвало да я гледаш в очите и да я слушаш, че от песента й по-хубава песен няма, а от танца й няма по-красив. Но тя замайвала и погубвала.

Живеела под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни като пъкъла усои, които осветявала с тайнствена бяла светлина. Появявала се най-често през пролетта и лятото. Излизала навън само нощем и се скривала отново с пропяването на петлите.

Самодивата ревниво пазела своите обиталища и свърталища и онзи, който наруши владенията им изчезвал безследно или се разболявал от нелечима болест. Хората чували нейния смях и трополенето й, но виждали само неясна светлина между клоните на дърветата. Вечер кучетата лаели без причина в нищото, въпреки че наоколо нямало признаци за наличието на човек. Други пък скимтели без причина и се криели.

Хората не дръзвали да пристъпят в такива места нощем, за тях гората била свещена. Настане ли вечер страх сковавало сърцата им и край огнищата шепнешком се разказвали истории за лични срещи с нея.

Как по късна доба, закъснели пътници, прибирайки се в село с каруците през гората, виждали момичето. А то обгърнато с прозрачно-мъгливият си воал и с фенер в ръка, тихомълком се доближавало и уморено присядало в края на талигата. Животните се плашели, започвали да пръхтят и да тръскат неспокойно глави. Стъписани хората не смеели да я заприказват, правили се, че изобщо не я виждат и с вперен поглед напред и със свити сърца продължавали своя път. А девойката пленителна и нежна, дъхаща на горски цветя и упоителна до забрава не продумвала, само светела в нощта, докато изведе пътниците извън гората- нейната обител.

Босоногата самодивата, както внезапно се появявала, така и изчезвала от погледите на хората. Мъжете подкарвали нетърпеливо животните, забързани да се махнат, а след себе си чували смях и подвиквания. Само понякога тихом продумвала:"Аз любех един млад овчерин, но той ме разлюби и го няма вече. Аз съм тъжна и убита. Денонощно се лутам из горите, викам го, плача, но напразно - медният му кавал се не обади отникъде..."

Казват още, че са виждали същата тази мома-самодива и в старата гора близо до Акадърлар(Дулово) - тя ходела ту тук, ту там...

Самодивата била пазителка на гората и никой не смеел да вдигне ръка да сече от нея. Тучните поляни били застлани с плътен зелен тревен килим, но там не пускали на паша едър добитък, а само малки агнета и млади телета, и то едва след Гергьовден. Затова еднакво я тачели и мюсюлмани и християни, събирали се заедно, и там под черните сенки на вековните дървета празнували Гергьовден (Хъдърлез), колели курбан за здраве и правели заедно молебия за дъжд.

Последното молебие в гората „Къс кория” е направено през 1947 г., тъй като на следваща година тя бива масово, безжалостно изсечена с жага (жага - двуметров трион за рязане на трупи, с които се работи с двама души). От вековните дървета не остава нито едно.

На всяко семейство тогавашната власт на току-що създаденото ДЗС (Държавно Земеделско Стапанство) е раздало по едно от тези огромни мешета за дървен материал-за направа на греди за строеж на къщи, корита за животни, бъчви, каруци и само малцина хора са отказали, помнейки легендата за бсоногата Самодивата, предавана от поколения и вярвайки, че гората е прокълната. От мешетата се възползвали предимно новите преселници от Северна Добруджа, заселили се в селото след 1940 г., пренебрегвайки или незнаейки премълчаваните истории за прокълнатата гора.

С изсичането на гората изчезнала и Самодивата, ... но тя не престанала да напомня за себе си.

Безверието...

Мюсюлманите имали светилище-молитвен дом (месчит) в старите тогавашни турски гробища (зад казана). Преданията разказват, че там на това гробище била погребана тази мома, която се превърнала в Самодива. На гробът й като надгробен паметник имало поставен голям камък, с издялано на него чантичка и името й. А защо чантичка, никой от възрастните хора не можа да ми каже. Та този свещен камък преселникът Стефан Стойков използвал за строеж на къщата си, положил го в основата на входните стъпала. После тази къща става собственост на бай Лазар и Тота Савчеви. Вярващите казват, че самодивата „си връщала" за нарушаването на покоите й и затова, и в двете семейства имало „разтурени” бракове.

Други такива надгробни камъни от изоставеното турско гробище, са били използвани и в темелите при градежа на къщата на Симеон и Яна Димитрови, на които все още се виждат надписи изписани на арабски. Преминала в собственост през няколко фамилии-Моньо и Дойка Димитрови, Пеньо и Дойка Димитрови, Велчо и Иванка Алексиеви, къщата и сега пустее. Казват, че в нея се чувало постоянно някакъв шум (трополене и стъпки, шумолене и свистене) и заради незачитането светостта на мъртвите, хората не се задържат много да живеят в тази къща, а и „не им върви”.

Народните вярвания са изгубили вече своето въздействие, но остават като едно свидетелство за духовния свят на една отминала епоха и са неделима част от фолклора на селото. Вярваме или не, но добре е да помним и уважаваме народните поверия, защото понякога можем да открием и много истини в тях. Може би не случайно селото и хората в него и до днес не могат да намерят покой. Прокобата на Самодивата ги застига и почти във всеки род има „несполучили” семеен живот, разводи и починали от неестествена смърт.

Тодора Дочева /съпруга на Дочо Тодоров Дочев/ - удавена в единият от гераните на селото/ 1952 г.
Мария Иванова Жекова /съпруга на Иван Жеков Желязов/- удавена в герана, в близост до с.Царев дол 1954 г
Добра Иванова Йорданова /съпругата на Петър Костов/ - обесена в самалъка, в двора на свекъра й 1955 г.
Коста Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/ - обесен на крайпътно дърво към Главиница 1969 г.
Иван Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/ - обесен в собствения си дом
Стойко Стойков - … обесен
Костадин Пейчев Костадинов - отровен 1965 г.
Пейчо Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - отровен 1979 г.
Васил Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - 1992 г.
Илия Димов Стойков - обесен в гр.Балчик
Пенчо Иванов Стоянов /брат на Стоян Иванов/ - удавен в язовира на селото
Пенка Жекова Симеонова - отровена 1980 г.
Марийка Иванова Тодорова /съпругата на Кольо Славов/ -
Дико …
Илия Стойков Георгиев - обесен в двора на къщата си 2003 г.
Киро Петров Енчев - обесен в двора на къщата си 2008 г.
Коста Димитров Филипов - обесен в дома си 2008 г.
Стоян Бобев Стоянов - обесен 2010 г
Петър Костов Петров - обесен 2013 г.

...Изкупването на греха не спира... Докога?

Надеждата...

Никога в селото не е имало църковен храм и хората започнали да се питат дали и Господ не ги наказва за тяхното безверие... С годините мечтата им да имат свято място, където да търсят опрощение за греховете си нараствала. И макар след години селото останало с малко и възрастни вече жители, намерил се добър човек да отвори душата си и с помощта на всички християни да съгради заветния свят храм. Така през 2010 г. Русенския митрополит Неофит освети църковният храм "Свети Николай Софийски Новий".

Дано вече Самодивата намери своя покой, а хората да намерят опрощение от Господ за греховете и безверието си.

_{Това е Голямото меше... едно от двете останали} _{вековни дървета} _{след масовата сеч на горите около с.Черногор.
Обиколката в основата му е 7 метра, а обиколката на ствола е 4,50 метра.... Поразено от гръм, в ствола му има огромна хралупа, в която може да се подслони човек.}

нагоре

Ако статията Ви харесва гласувайте за нея или я споделете!

Добави коментар

ТУК МОЖЕТЕ ДА ПУБЛИКУВАТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ ЗА САЙТЪТ

Гост 19 Ноември 2011г.

malko e sporno za obesvaneto na nqkoi xora. otnosno 4i4o mi Stoqn Stoqnov

_{Публикуването на коментари в сайта подлежи на одобрение от администратор и може да не се появи веднага.}

Мъглата

Мъглата....
е невиждано красива...
Обгръща ни в прегръдката си бяла
и като риза на невеста,
във мъниста цяла,
додето погледът ни стига
всичко е покрила...

Мъглата....
истинска и жива ни докосва
танцува покрай нас
със танц на самодива.
Очите ни, челата ни, ръцете ни
целува,
душите ни пречиства и сълзите
скрива.
Мъглата е... невеста - самодива
Мъглата...тя е приказно красива...